Имало едно време - приказка за лека нощ

Някога много отдавна Дяволът се разхождал по върха на Планината.Там той видял Ангел, в образа на прекрасна белокрила девойка. Ангелът бил толкова красив, че Дяволът се влюбил в него от пръв поглед. Ангелът, който дотогава не бил виждал Зло, удивено погледнал Дявола и попитал: -Къде са ти крилата? -Аз нямам крила-отвърнал Дяволът. -А нимба(ореол)? -И това нямам. -А какво имаш? -Имам сърце!-казал Дяволът.- И искам да ти го подаря. -Но защо?-изненадал се Ангелът. -Защото те обичам, а този, който обича, може да подари не само сърцето, а и душата си. Тогава Ангелът се замислил и попитал: -А готов ли си да умреш заради мен? -Готов съм да пожертвам заради теб безсмъртието си!-отвърнал Дяволът. Ангелът смутено погледнал Дявола и казал: -Мога да пожертвам за любимия крилата си. Тогава Дяволът извадил сърцето си от гърдите и го подал на Ангела: -Вземи го, твое е! А Ангелът приемайки сърцето на Дявола, откършил крилете си и те паднали на земята. Пухът от тях се разлетял във въздуха и смесвайки се с падащите снежинки, се слял с виелицата. Топлината от сърцето на Дявола разтопила снежинките и ги превърнала в мъгла на върха на Планината. Сърцето горяло в тъмната нощна мъгла като огромен огън. Оттогава се появило поверие, че всеки човек, който се изкачи на върха на Планината в нощ на пълнолуние, вижда мистичен огън, до който не може да достигне, а може единствено да наблюдава в мъглата. -Коя си сега, без крила?- попитал Дяволът Ангела. -Аз ... съм човек-скромно казал Ангелът. -Тогава искам да те взема с мен в Ада, за да бъдем завинаги заедно! -Съгласна съм, но позволи ми преди това да се простя с хората, които живеят под моята Планина. Толкова често им помагах с реколтата, лекувах децата им, спасявах от болести и възрастните, че много ги обикнах ... -Добре,-казал Дяволът-може ли да дойда с теб? -Не,-казал Ангелът-когато те видят, хората ще се уплашат и ще се разбягат. Ще ида сама. Ангелът се спуснал в подножието на планината и се отправил към селото. Хората боязливо гледали странната девойка в белоснежни одежди. -Коя си ти? -Аз съм Ангел-отвърнала девойката.-Отлитам от вас и дойдох да се сбогувам. -Не ти вярваме! Ангели не съществуват. -Но как така? -Ти не си Ангел. Нямаш крила. -Но аз бях! Не помните ли как ви помагах по време на суша, довеждайки дъжда? -Не е вярно. Дъждът идваше сам. -Не помните ли как лекувах децата ви, когато боледуваха? -Не е вярно. Изцеляваха ги лекарствените треви. -Не помните ли как събирах влюбените сърца, които се стесняваха да разкрият един друг чувствата си? -Не е вярно. Хората сами съединяват сърцата си. -Значи не ми вярвате?-разплакал се Ангелът. -Не само че не ти вярваме, а смятаме, че си вещица. -Но защо? Аз ви носих само добро! -Не ни трябва твоето Добро! Ние сами знаем какво е Добро и какво Зло. Ти си вещица, дошла тук, за да ни изкушава ... Пребили я с камъни, до смърт. Дяволът, виждайки това, се спуснал от върха на Планината в селото. Но било вече късно. Ангелът умрял в ръцете му. -Защо я убихте?-изригнал гневът му. -Тя беше вещица! -Но нима тя не ви каза, че е Ангел небесен? -Каза ни, но ние не и повярвахме. -Тогава ще ви се наложи да повярвате, че аз съм Дявола!-разгневено изкрещял той, ридаейки над тялото на убитата девойка. На него хората повярвали, защото той поразил селото с камъни, падащи от небесата, а жителите му с мълнии. После взел на ръце убитото момиче и се изкачил на върха на Планината. Сърцето и не биело. Той я положил под мистичния огън, който виждат пътниците на върха в нощи на пълнолуние. Сложил в ръцете и дяволското си сърце и я покрил с ангелския пух. И днес Ангелът лежи на върха на Планината, а Дяволът ходи на гроба му и с часове плаче над него, защото Злото може да обикне Доброто, както и Доброто може да обикне Злото, защото едното не може без другото, а Любовта е тази, която обединява тези две понятия и само Любовта е вечна като Бог или Дявол ...